Български | English
 

Когато променя нагласата си, светът също се променя

Начало | Споделено | Когато променя нагласата си, светът също се променя
принтирай

Казвам се П., завърших Програмата на АРЗ „Солидарност“ през 2010 г. 

Преди да направя крачка към рехабилитацията си, животът ми беше хаотичен – като на всеки зависим човек. В клопката на употребата не остава място за почти нищо друго като връзки и интереси. Нямах представа и не вярвах, че мога да живея по друг начин, не обръщах внимание на това какво преживявам. Всеки ден беше сам за себе си, без някаква последователност, потънал в илюзията, че някой ден нещо от самосебе си ще се промени. Не вярвах, че аз имам силите да променя нещо или че нещо зависи от мен. Често се затварях в себе си и не допусках  нито някой да се доближи, нито нещо да излезе от мен. Криех и не давах на света и близките си да ме видят такава, каквато съм. Не можех да намеря начин да се свържа с другите и да ми е приятно, без да употребявам алкохол и наркотици. Чувствах се неразбрана и чужда за света и другите хора.

 

В рехабилитацията си не веднъж се сблъсквах с определени трудности, но с времето разбрах, че да променя начина, по който съм се научила да гледам на себе си, света и другите хора, не е никак лека задача.

Научих се, че един неуспех не означава, че всичко е свършило – че мога да постигам целите си. Научих за себе си, че съм по-силна, отколкото някога съм предполагала и че да бъда отговорна към себе си и другите може да бъде приятно и възнаграждаващо.

Научих се да разпознавам истинските си нужди и желания и целите, които могат да ме направят щаслива.

Научих се да инвестирам усилия в нещата, които обичам и да не похабявам енергия за неща, които ми пречат.

Научих се да общувам и да се забавлявам, без да употребявам наркотици, намерих нови интереси и стремежи.

Научих се да вярвам, че решенията ми са правилни и няма нищо страшно в това да отстоявам мнението си. Научих се да се ценя повече, да се харесвам и да не си слагам сама капани като отлагам важните за мен неща, дори и да не са ми винаги приятни точно в момента.

Научих се да поставям граници в отношенията си с другите и да не допускам да бъдат нарушавани принципите и ценностите ми.

Научих, че в живота има трудни моменти и периоди, но никой такъв не е завинаги и аз имам силите да се справя с тях.

Научих, че като променя нагласата си и светът също се променя – започвам да го виждам с нови очи :-).

В края на рехабилитацията беше един от най-трудните ми периоди, тъй като натискът от реалността беше доста нараснал. Имах финансови затруднения, трябваше да започна да работя, за да мога да облекча семейството си и си дадох сметка, че ставам нетърпелива да се впусна в реалния живот и да започна да изпълнявам всичко, което съм планирала. Мисля, че най-важното нещо за мен в този момент беше, че не се поддадох на импулса да „скоча” бързо в новото начало, а си дадох достатъчно време, въпреки затрудненията ми. Следвах стриктно планираните от мен стъпки и резултатът беше, че успях да изградя една стабилна основа на новия си живот.

Всички тези усилия бяха една инвестиция, която сега ми се отблагодарява. Намерих призванието си и знам, че докато следвам целите си и не спирам да вярвам в себе си, докато поддържам наученото, ще мога да водя един пълноценен живот. И в този живот вече не съм сама, а имам до себе си хора, на които мога да се доверявам и които вярват в мен.

Моето мото е: „Пътуването от хиляда мили започва с една стъпка. Моята първа стъпка беше в „Солидарност“.

П.